Любослав Костов: Тези, които произвеждат, хранят, лекуват и преподават са най-ниско в таблиците с разчетите

От Фейсбук профила на икономиста от КНСБ Любослав Костов

Икономиката я крепи жената в шивашкия цех, дето си е оставила очите на машината. Крепи я учителката, която в петък следобед се опитва да обясни на децата ни, че светът не започва и не свършва с екрана на телефона. Крепи я лекарят в спешното след 36 - часово дежурство. Крепи я онзи шофьор на градския автобус, дето става в 3 сутринта, за да изкара машината в студа, докато целият град още спи на топло, а после 10 часа слуша нервите на половин София за 2 минути закъснение.

Крепи я майсторът по поддръжката в ТЕЦ-а, дето влиза с гаечния ключ в тунела под турбината, където е 50 градуса, за да имат ток лаптопите на хората, които по цял ден умуват в социалните мрежи какъв е „новият световен ред“. Крепи я и онова момче с термочантата на гърба, дето върти педалите в дъжда, за да занесе топъл обяд на някой, който го мързи да слезе до партера.

Цялата ни държава е устроена така, че шепа хора по върховете непрекъснато си разменят папки, пишат стратегии за „устойчиво развитие“, пият скъпо кафе и се карат за запетайките в законите, докато отдолу, в реалния свят, системата работи на чиста мускулна памет и личен морал. На куража на хората, които нямат време за депресии, защото ако те спрат да бачкат за 24 часа, всичко ще рухне с гръм и трясък.

Парадоксът е огромен. Тези, които произвеждат реалния продукт, които хранят, лекуват и учат децата ни, седят най-ниско в таблиците с разчетите. Когато дойде време за заплати, винаги се оказва, че „бюджетът е напрегнат“ и трябва „да свием колана“. Но когато трябва да се измисли нова административна позиция или да се смени меката мебел в някой кабинет, бюджетът магически се появява.

Можеш да напишеш най-красивия доклад на света, да го подвържеш със златни спирали и да си го четеш сам в огледалото, но ако няма кой да смени тръбата в мазето, когато се спука, докладът ти не струва и хартията, на която е отпечатан. Нагледахме се на началници. Нагледахме се на хора, които мислят, че светът започва и свършва с тяхната визитка. Титлите и постовете, обаче, овехтяват по-бързо от евтин костюм. Единственото, което има значение накрая, е дали си бил полезен на някого, или просто си заемал пространство.

Истинският авторитет не се крепи на административни хватки. Той идва от уважението към чуждия труд. От способността да слезеш от високото, да отидеш при човека с мазолите на ръцете и да му кажеш „Виждам те. Знам какво правиш. Тук съм, за да защитя правото ти да живееш достойно.“. Всичко останало е просто шум на високи децибели.